Ночью

В дрожанье подлунном, в затишье
безлюдны в печали ночные края.
Был день, что слезами, позором унижен -
как тихо, как сладостно горести спят.

Дыханье полей переспелых
не тронет ни серп, ни звучанье косы -
то будто рой ангелов с чашою белой
летает над нивой вечерней росы.

И падают звезды. Бескрайний
молчит небосвод, что пустынно-глубок,
и слышит волна, как волна догоняет
сокрытый в траве серебристый поток.

Дрожу, уплываю и таю
в луче, что спокоен, бессилен и тих,
и льется покой, будто вновь целовал я
два глаза, слезами залитых твоих.

Нощем

На лунния трепет вълните
заливат скръбта на безлюдния път.
След ден на позор и на сълзи прикрити
как тихо, как сладостно жалбите спят.

Низ ширните плодни простори
не трепва ни сърп, ни звънтяща коса -
то сякаш сонм ангели с бели амфори
прелитат над тях и разръсват роса.

Далечна звезда се отронва;
пустинно мълчи небосводът дълбок
и чут е вълна как вълната догонва
в прикрития в тревните пазви поток.

Аз тръпна, аз тая, аз плувам
в море от покой и безсилни лъчи
и тъй съм смирен - сякаш повтор целувам
през сълзи целунати нявга очи.