Старый бивак

Д.Т.Калфову

Были мы на дальних берегах,
в солнечном краю, где на просторе
Струма, утомленная река,
шлет свой первый вздох родному морю.

Там, в трудом возделанных полях,
в дельте вод, палимой зноем лютым,
ужасы войны хранит земля,
лишь одни дома стоят, безлюдны.

И весь день, пока не схватит сон,
гулкие шаги – все войны мира –
будто тяжкий непрестанный звон,
вздрагивают строго и надрывно.

Каждый поворот там узнан мной,
каждый угол горестно возлюблен,
будто я нашел свой край родной
в тех местах – земли коснулись губы.

Только вдруг взметнулись тени прочь,
наш спокойный сон тревожа жутью –
вздрогнули… пред нами тьма и ночь.
Ясный день – он так далек и смутен…

(Помню – перед ночью той на юг
диск луны смотрел печалью белой,
и на каждый стон и каждый звук
тишина рыдала и звенела).

Мы достигли новых берегов,
берег – тот, судьба – и все едино,
тьму сырых долин объял покой,
и спокойно, тихо моросило

по палатке… Снова я один,
и мечта печальная уносит
в старый мой бивак, что пуст и тих,
он так схож, наверно, этой ночью

с сердцем одиноким. Где они –
руки смелые, стальные груди?..
В жаркой дельте вод горят огни,
и в забвении безвестном крутит

память этот солнечный удел,
где, желая радость сделать былью,
в дни смертей, больших кровавых дел
мирный сон с печалью мы испили.

Старият бивак

на Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд -
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.

Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.

И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.

Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът - тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки - в този малък свят
бе намерил своя свят изгубен...

Но един и в сън нечакан час
нашия притихнал сън разсече -
тръгнахме... нощта бе пак пред нас,
ясний ден - тъй блед и тъй далече.

(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)

Ето ни сега на други бряг...
Друг - брегът, съдбата - все еднаква...
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква

по палатките... Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази тежка нощ прилича

на едно сърце... Къде са те -
смелите ръце, гърди железни?...
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне

споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха...