Главная страница. главная      стихотворения      материалы
 
 

Пейо Яворов

Полночный вихрь

Полночный вихрь – словно плачет по кому-то.
И каплет быстрый дождь, и будто его руки
стучат в окно, как в лихорадке. Ни минуты
душа не ждет гостей - и крестится в испуге,
с рабыней суеверной мой безверный ум.
Полночный вихрь; брызжут капли: темный шум…
Не пустота ль сама в пустыне бесконечной
дрожит от холодов? Из хаоса пространства
страдание, что стало тайной вечной
               моей душе шепнуло странно.

Засыпаны землей в гробницах беспросветных
былые силы: и засыпаны под ними
покой свой выстрадавшие – отцы и дети -
без радости, печали – издавна и ныне
лежат, они изнемогли свой крест тащить.
Засыпаны – земля тяжелая молчит.
А сокрушенно - из пустыни бесконечной,
что дышит холодом в расколотом пространстве,
страдание, что стало тайной вечной
               моей душе взмолилось странно.

Когда бы ей светило вечно солнце счастья -
она погасла бы и горько зарыдала;
Была б утехой плоти, до мелкой части
она потратилась бы с радостью немало:
- Кому, душа? – Душа вовне идет.
Страданья тайна там ее зовет.
- Так плачь, душа! – Но крестится безмолвно.
Она беспомощна, ее там ждут как будто…
Окоченели пальцы, бьют по стеклам окон -
страдая безнадежно, кто-то горе будит.

Среднощен вихър

Среднощен вихър - сякаш някой се оплаква.
В прозореца дъждовни капки, като пръсти,
припряно трескави потракват. Не очаква
душата никого - и сепната се кръсти,
робиня суеверна на безверен ум.
Среднощен вихър; пръскат капки: тъмен шум...
Трепери ли от студ в пустинята безкрайна
самата пустота? Из хаосни простори
едно страдание, една велика тайна
               на моята душа говори.

Затрупана е в гробовете с пръст грамади
живяла нявга мощ: затрупани отдоле
покоя си заслужилите - стари, млади -
без радост и печал, от вчера и отколе,
почиват изнемогнали под своя кръст.
Затрупани са те с грамади тежка пръст.
А съкрушено - на пустинята безкрайна
из дихащите мраз продънени раздоли -
едно страдание, една велика тайна
               на моята душа се моли...

Да бе на самощастие предвечно слънце,
тя би помръкнала и горко заридала;
да беше на утеха плът, до сетно зрънце
тя с драгост би се раздробила и раздала:
- Кому, душа - ? Душата ми навън се рве.
Там на страданието тайната зове.
- Плачи, душа - ! Душата ми се нямо кръсти.
Сама безпомощна, вън някой я очаква...
Треперят по стъклата вкоченени пръсти -
и безнадеждно страден, някой се оплаква.

 
© Денис Карасев, 2002-2012 (перевод с болгарского)

Сайт создан в системе uCoz