В темнице
О, неволя – здесь сохнет
подневольный твой раб,
пламенеет и глохнет –
то всесилен, то слаб.
Жжется солнце, не греет,
зябкий холод не ждет.
Я надломлен своею
и чужою враждой.
Мой рассвет смят и скомкан,
мне начало – конец,
я несу в себе скорби
миллионов сердец.
Будто воин в темнице
одинокой, пустой,
обращаю десницу
в гнев безумно-святой.
В тъмница
О, неволя - да крееш
на неволите раб,
да възпламеняваш и тлееш -
ту всесилен, ту слаб.
Тук обжегнат от зноя,
там помръзнал в студа,
надломяван от своя
и от чужда вражда.
Да тъгуваш по скрити,
неизгрели слънца,
сам понесъл тъгите
на мильони сърца.
Като воин в тъмница
да не можеш - пленен,
да развържеш десница
в гняв безумно-свещен.
|