Город спит

Город спит, на тишину похож,
и, неверной ночи верный сын,
я иду – бездомен и один,
только каплет, каплет, каплет дождь…

У стены становятся слышней
гулкие шаги и там и тут,
и за мной невидимо идут
скорби и тоска прошедших дней.

Только лик девичий по ночам
солнцем озаряет мой порог,
в памяти встает он – чист и строг,
и растет, растет, растет печаль…

Образу тому будить пожар,
в сердце тихим пламенем застыв,
но, возжаждав вечной красоты,
я отринул этот тленный дар.

Прошлое, останься, свет очей,
темный край печали и забот,
я отсюда слышу, как зовет
голос молодой: зачем, зачем?

Город спит, на тишину похож,
и, неверной ночи верный сын,
я иду – бездомен и один,
только каплет, каплет, каплет дождь…

Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...

Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото - ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...