|
Лунный блеск
(ранний вариант)
В блистанье подлунном, в затишье
безлюден полуночный путь –
как тени, к дороге склонившись,
безмолвные вербы растут.
В дыханье полей переспелых
стихает полуденный зной,
то будто рой ангелов белых
несет золотистый покой.
Звезда со звездою, бескрайний
свод неба пустынно-глубок,
душа приклонилась: рыдает
в горах беспокойный поток.
Мечтами томлюсь я, измотан,
плыву я – бессилен и тих,
и в памяти ласково смотрят
два глаза лучистых твоих.
Лунен блясък
(вариант)
Над лунния блясък вълните
заливат пустинния път -
кат сенки печални върбите
безмълвни край него стърчат.
Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной -
то сякаш сонм ангели бяли
преливат ги с златен покой.
Звезда към земята полита
от свода бездънно дълбок,
душата се вслушва: долита
глух шум от планински поток.
И в блянове тъмни увлечен,
аз плувам в безсилни лъчи,
милуван от спомен далечен
за две лъчезарни очи...
(Первая публикация: "Българска сбирка", XV год издания, 1908 г., кн.6;
публикация Милены Тодоровой, перевод с болгарского Д.Карасева)
|
